"По психологическо обяснение тиранинът атеист, докато не е на власт, е страшен и непримирим враг на всичките проявления на тиранията. Това негово стремление против тиранията се обяснява с това, че той в нейното функционирание вижда същественото препятствие за достижение на неговите егоистически стремления, както и в нейното отстранение той вижда възможността да се докопа до властта. Оттук се обяснява подвигът на именуемите социалисти атеисти против всяка тирания като пряка противоположност на техните стремления – те да бъдат на мястото им. Ученикът атеист най-големия си враг вижда в тиранина властител като елемент, който служи за ограничение на неговите пориви. Учител атеист като властно лице и ученик атеист като подчинено лице са два съвършено противоположни един другиму фактори. От съприкосновението им избухва разрив. Отношенията на атеиста учител, като лишени от всяко чувство на любов, се приемат от ученика по сещанието на вътрешното чувство за тиранически, произволни и несправедливи, а отношенията на ученика атеист като отражение на ония на учителя, почерпнати от същия негов източник, се обнаружват във взрива на непокорност, на упоритост и буйство. Ето фитиля – упоритостта на ученика, който подпаля горителния егоистически запас на учителя атеист, та пламнува в гърдите му всичката ярост на отмъщението против буйните ученици. Ето ти обяснението на бунтовете от страна на учениците и отчисленията от страна на учителите. Кой страда? Кой се наказва? Обиденият, пострадавшият, развратеният от безбожника учител ученик на мястото на действителния виновник на всичкото зло – учителя!! За да има хармония между учениците и учителите, трябва тези последните да отпуснат съвършено свободно уздите на учениците, както са се изхитрили някои от учителите в Казанлък, за да бъде съгласна практиката им с тяхната теория. Ето защо учениците в Казанлък са солидарни с учителите си."
“Хората отведнъж разбраха, че са съвсем сами”. Съвременният свят ни лиши от сакралността, така, както сами се лишаваме от причастност към светостта. Имаме един старец, дошъл със своята отвъдмирна простота в големия бучащ град, облечен в дрипи и каещ се. Той е наше прибежище и спомен за вечност и за всичко, което сме и не сме. Щом го видим, се утешаваме; щом ни обещае, че ще се моли за нас – сме радостни. Дядо Добри стои в предверието на някоя църква – щастливо Божие дете - и отдавна е изкупил греха си. Гледаме го така, сякаш винаги го е имало. Защо ли си мисля, че всички винаги сме искали да бъдем като него? Може би не ни достига неговата смелост, детската чистота и вярата като синапено зърно..